“Яж и тичай” – Скот Юрек и Стив Фридман

16.00 лв.

“Яж и тичай” Моето невероятно пътуване към бугането на свръхдълги разстояния.

Скот Юрек и Стив Фридман

Бестселър на “Ню Йорк Таймс”

Изчерпан

Описание

Както животът на Скот Юрек, така и тази уникална книга, са огромен успех. Юрек се справя с невъобразими предизвикателства и благодарение на тази толкова лична изповед, разбираме как го прави. Той е възпитал първо характера, после тялото си. Резултатът – един неповторим човек и една неповторима история. /Кристофър Макдугъл, автор на “Родени да тичат”/

Вдъхновяващият разказ на един вдъхновен човек. Феноменалният успех на Скот Юрек като бегач на свръхдълги разстояния показва, че човек може да бъде здрав, силен и издръжлив и без месо и други продукти от животински произход. /Андрю Уейл/

Разглеждайки психологическата страна на издръжливостта, Юрек разкрива най-важните тайни за един бегач. /Амби Бърфут/

Почти двайсет години Скот Юрек е сред водещите имена в жестокия свят на бягането на свръхдълги разстояния. През 1999 г. никому неизвестният Юрек става пръв на „Западните щати“ – състезание на 160 км в Сиера Невада, Калифорния. И го печели седем пъти подред, при това с рекордни резултати. Освен това той побеждава два пъти в състезанието „Бадуотър“ на 217 км, а неотдавна постави национален рекорд, като пробяга шест и половина маратонски дължини за 24 часа. Скот Юрек е един от елитните бегачи, които отиват в Мексико, за да се състезават с индианците тараумара – това събитие е описано в бестселъра „Родени да тичат“. Постиженията му са наистина изключителни, но още по-впечатляващото е, че докато покорява спортните върхове, той се храни само с растителна храна. В „Яж и тичай“ Скот Юрек говори за живота и кариерата си на елитен спортист и веган и вдъхновява всички бегачи – от начинаещи до звезди. Детството в Средния запад, ловът и риболовът, готвенето на месо и картофи за семейството, първите опити в бягането (Скот мразел да тича) и бавното преминаване към бягане на свръхдълги разстояния и веганство, състезанията по цял свят, рекордите – разказът на Скот разкрива как става каляването на желязната воля и разбива стереотипите относно храната, която осигурява оптимални постижения на спортистите. „Яж и тичай“ е пълна с невероятни, екстремни истории за издръжливостта и състезателния дух, изумителни научни факти и достъпни практични съвети, в това число и любимите вегански рецепти на Скот. Тази книга ще мотивира всички ни да „извървим пътя“, независимо дали това означава да започнем да тичаме, да открием нови кулинарни хоризонти, или просто да изследваме границите на собствените си възможности.

УВОД. Бях срамежливо дете с високо кръвно налягане. След време се превърнах в слабичък юноша. Другите деца ме закачаха, наричаха ме Пиуи /популярен комичен герой от 80-те години на миналия век, въплътен от актьора Пол Рубенс. Пиуи Хърман е ексцентрично дете с изтънчени, женствени маниери – б. пр/. Не бях най-бързият бегач в училището, не бях и най-силен, нито дори най-умен. Бях най-обикновено дете, но мечтаех за нещо, което дори не можех да назова. Бях като всички, по нищо не се отличавах. Докато един ден не направих откритие. Няма да ви разказвам басни за вдъхновението и вярата. Няма да ви обещавам, че ако искате да сбъднете мечтите си, е нужно само да си вярвате. Аз ще ви покажа с конкретни примери как се промених коренно и как вие също можете да се промените. Можете да успеете, независимо дали тренирате за маратон, или тичате само през уикенда, дали сте плувец, или велосипедист, дали сте в добра форма, или имате излишни килограми. Знам, защото аз самият успях. Историята на моя живот ще ви прозвучи много познато – не по отношение на подробностите (освен ако не сте се озовавали проснати по очи в Долината на смъртта), а заради стремежа към успеха. Това е историята на всички хора, които някога са се чувствали в безизходица, на всички, които са мечтали да постигнат нещо повече, да бъдат нещо повече. Преди няколко години аз се почувствах в безизходица. Намирах се на едно от най-горещите места в света.

ГЛАВА 1. Мозъкът ми беше пламнал. Тялото ми изгаряше. Долината на смъртта беше изсмукала силите ми и сега се опитваше да ме изпържи. Хората от екипа ме подканяха да се надигна, повтаряха, че вярват в мен, но аз едва долавях гласовете им. Повърнах, а после на светлината на фенерчето, завързано за челото ми, видях как течността се изпари почти толкова бързо, колкото бързо беше плиснала върху напечената настилка. Беше единадесет часа през нощта, температурата беше 40°С, изпепеляващата жега ме съсипваше. Това трябваше да е моят миг. Това беше моментът, в който винаги успявах да открия скритите си запаси от воля, каквато другите не притежаваха, и да събера сили, които да ми помогнат да преодолея разстояния и да достигна скорости, непостижими за останалите състезатели. През онази нощ обаче, докато се пържех, проснат на земята, единственото, което си спомних, беше една телевизионна реклама от моето детство. Първо виждаме нечия ръка, която държи яйце, и един глас казва: „Това е твоят мозък“. После ръката счупва яйцето и когато то започва да цвърти в нагорещения тиган, гласът казва: „А това е твоят мозък, когато вземаш наркотици“. Видях тази картина върху горещото нощно небе и чух безплътния глас. Помислих си: „Това е моят мозък на състезанието „Бадуотър“. Бях пробягал 113 км в местност, където други бяха загинали, ходейки, и ми оставаха още 104 км. Казах си, че в този момент трябва да оставя зад гърба си всички съперници, които са били достатъчно глупави да ме

следват през първата половина на трасето. Всъщност бях застанал настартовата линия с идеята да подобря рекорда на състезанието и изобщо не допусках, че може да не съм пръв. Сега обаче не вярвах, че ще успея да завърша. Имаше само едно решение – да се надигна и да продължа напред. С каквито и беди да съм се сблъсквал в живота си, отговорът винаги е бил един и същ: „Не спирай!“. Дробовете ми e можело да се задъхват за кислород, мускулите ми – да изнемогват, но аз винаги съм знаел, че спасението е в разума ми. В други случаи уморените ми сухожилия са плачели за почивка, плътта ми е молела за милост, но аз съм продължавал да тичам благодарение на съзнанието си. Но не и този път. Какво се беше случило? Бягането е моят живот. Обичам да тичам. До голяма степен бягането – това съм аз. В спорта, който избрах за свое призвание, професия, страст и непогрешим, но безпощаден учител, то е моят отговор на всички предизвикателства. Аз съм бегач на свръхдълги разстояния, което ще рече, че се явявам на състезания, по-големи от маратон (42 195 км). На практика обаче аз бягам и печеля надпревари от поне 80 км, най-често по 160 км, а понякога по 220–240 км. На някои бягания съм бил водач на колоната от начало до край. Друг път съм оставал назад за известно време, след което съм впрягал всичките си сили. Защо сега стоях край пътя, повръщах и не можех да продължа? Успехите ми нямаха значение. Познати ме бяха

предупредили, че това състезание – 217 км през Долината на смъртта, е твърде дълго и не съм дал на тялото си достатъчно време да се възстанови от последното бягане. Едва-две седмици по-рано бях спечелил „Западните щати“ – тежко, но престижно състезание на 160 км. Много хора казваха, че диетата ми – от седем години ядях само растителна храна – няма да даде нужните на тялото ми сили. Никой не се досети какъв всъщност беше проблемът: бях подценил самото състезание. При някои състезания по бягане на свръхдълги разстояния трасето криволичи сред равнини, покрити с девствени гори, покрай звънки потоци и поляни, обсипани с диви цветя. Някои състезания по бягане на свръхдълги разстояния се провеждат по време на меланхоличната студена есен, а други – през освежаващо прохладната ранна пролет. Има и състезания като това, което ме надви. Истинското му име е „Ултрамаратон Бадуотър“. Състезателите го наричат „Бадуотър 135“, а на мнозина е известно като „най-тежкото състезание по бягане в света“. Аз обаче не бях взел тези приказки насериозно. Мислех, че съм бягал на по-тежки трасета, че съм участвал в много по-дръзки и по-трудни състезания. Тичал съм в сняг и дъжд, печелил съм надпревари в отдалечени краища на света. Катерил съм се по скали и по четирихилядници, спускал съм се по каменисти полета, прекосявал съм ледени потоци. Бях свикнал с пътеки, по които и елен би се спънал. Вярно, маршрутът на „Бадуотър“ минаваше през

Долината на смъртта, а състезанието се провеждаше в най-горещите дни на годината. Според местната легенда една година фирма производител на обувки раздала маратонки на всички състезатели, но подметките се разтопили върху напечената земя. Но това бяха само приказки, нали така? „Бадуотър“ се провеждаше в най-голямата жега и маршрутът беше по-дълъг, отколкото на повечето състезания, на които се явявах, но колкото и трудно да беше състезанието, поне беше еднообразно. Бях свикнал със състезания при тежък терен и неприятен климат. Има състезания по бягане на свръхдълги разстояния, които будят не само възхищение, но и страх. А „Бадуотър“? Истината е, че мнозина сред най-талантливите и известни бегачи на свръхдълги разстояния никога не са се пробвали на „Бадуотър“. Долината на смъртта звучи зловещо, ако не и фатално. Сред елитните бегачи на свръхдълги разстояния обаче легендите за опасности и смърт не са нещо необичайно. Ние, бегачите на свръхдълги разстояния, обичаме приказките, но не се задълбочаваме в тях. Не можем да си го позволим. Не че не бях подготвен. В моята работа недостатъчната подготовка е равносилна на самоизтезание. Бях си купил промишлена разпръсквачка, така че хората от екипа ми да ме обливат с вода на равни интервали от време. Бях облякъл специално създадените топлоотразителни панталони и тениска от „Брукс спортс“. През първите шест часа на състезанието пиех по 1,7 л вода на час – това са цели три велосипедни шишета. Тези мерки обаче трябваше да предпазят тялото ми. Никоя

промишлена разпръсквачка не би могла да предпази разума. А за един бегач на свръхдълги разстояния разумът е по-важен от всичко. За да бяга на свръхдълги разстояния, човек трябва да е напълно уверен в себе си и в същото време да е много скромен. За да станеш шампион, трябва да вярваш, че можеш да разбиеш конкуренцията. Нужно е обаче да съзнаваш също, че ако искаш да си пръв, трябва да дадеш всичко от себе си, тъй като невниманието, отпускането и дори една-единствена погрешна стъпка могат да доведат до поражение или до нещо още по-лошо. Дали не бях твърде самоуверен, дали не ми липсваше смирение? В началото на състезанието, на 27-ия километър, един моряк, който се беше отказал, ме поздрави, когато минах покрай него. Беше ме познал. Друг бегач, ветеран от състезанията по бягане в пустинята, се отказа петдесетина километра по-късно, след като урината му стана тъмна като кафе. Той също ме беше познал. Нито известността, нито предишната ми самоувереност обаче можеха да ми помогнат сега. Към момента водач беше Майк Суини, петдесетгодишен лоцман и гмуркач. Следваше го 48-годишният Фърг Хоук, летищен товарач от Канада, кой обичаше да цитира Фридрих Ницше. Спортните журналисти ме наричаха Истинския победител. Но дали бях такъв? Дали не бях просто някакъв позьор? Всеки от нас понякога си задава въпроси. Човешко е да се питаме защо попадаме в определени ситуации и защо животът ни поставя препятствия. Само светците и заблудените души приемат всяко страдание като предизвикателство и всяка загуба – като жестока благословия. Знам това. Знам, че съм избрал спорт, свързан с дълги периоди на изнемога; знам, че принадлежа към едно малко и разнородно общество от мъже и жени, където статусът зависи изцяло от издръжливостта…

Информация за книгата “Яж и тичай”:

Издател: Вакон
Преводач: Цветелина Лакова
Година на издаване: 2013
Брой на страници: 256
Корици: меки
Език: български
Тегло: 331 грама
Размери: 14×21

Допълнителна информация

Тегло0.4 kg

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „“Яж и тичай” – Скот Юрек и Стив Фридман“